Лекомислието гледа леко на сериозните неща и сериозно на безсмислените.
Жан Льорон Даламбер (1717–1783 г.) – френски математик и философ от епохата на Просвещението
Има в художествената литература течение, наречено „евазионизъм“. Названието произлиза от френската дума „évasion“ – бягство. Това е насока на творчество, което не отразява реалността, а създава свят на илюзии.
Настоящата действителност в България доказва неопровержимо, че евазионизмът не се позиционира единствено в сферата на художествената литература, а е универсален похват в цялото политическо пространство. Илюзиите, илюзиите – този необходим наркотик!
Не става въпрос само за тировете с ангажименти и обещания, които на безкрайни конвои – като че ли изскочили от безмитна зона – зареждат политическото пространство с PR продукция по време на предизборните кампании. Доказано неизпълнени ангажименти са били налице още при появата на демократичната форма на управление в древногръцките градове-републики през V в. пр. н. е. Дали поради намесата на форсмажорни обстоятелства или причина е била недобре направената предварителна преценка на необходимия човешки и/или финансов ресурс за реализиране на дадено решение, но исторически факт е, че подобни провали във функционирането на демократичната система са го съпътствали. Е, реалността с лекота изтощава фантазията.
Но самото обстоятелство, че отделни намерения, оформени като решения чрез механизма на пряката демокрация и замислени като политически действия, чиито резултати да са в интерес на демоса, не са били реализирани, не довеждали до поставянето под съмнение на самия демократичен принцип на управление. Понеже трите основни характеристики на демократичния процес са оставали налице. Първо, самият демос да решава какви определени мерки да бъдат взети, за да доведат до желаните от него резултати. Второ, пак самият демос непосредствено да преценява дали изпълнението на тези мерки е довело до очакваните резултати, тоест дали политическата практика е била в негов интерес. Направено е също и допускането, че нито един човек не е като цяло по-добър от даден друг индивид в качеството му на съдник за собственото му благо или интерес, или като действащ за тяхното осъществяване. И трето, в сила е принципът за равното внимание към интересите на отделните членове на демоса. Което на практика означава, че когато се взимат задължителни решения, това, което един гражданин изисква от законите, правилата и политиките, в никакъв случай няма приоритет пред това, което който и да е друг гражданин изисква от тях.
Именно тези три взаимосвързани дадености са аксиоматично необходими за функционирането на демокрацията. С други думи демокрацията – управлението на народа – може да бъде обосновано само чрез допускането, че обикновените хора като цяло са квалифицирани да се самоуправляват и че са равни помежду си.
Като че ли, формално погледнато, тези принципи в България са изпълнени. В изборния ден, например, гражданите имат право да избират политиките – чрез съответния избор на кандидатите, заявили предизборните си политически платформи, тоест да отдадат предпочитание на мерките, които се предлагат и техните цели, както и да се произнесат чрез изборната бюлетина по отношение на резултатите, постигнати през предишния мандатен период. А равнопоставеността на гражданите се реализира посредством правото им да бъдат избирани, както и да избират, като един гражданин има право на един глас.
Ето защо би било логично да очакваме демократичният процес да тегли държавността у нас по нанагорнището с пълна пара. От една страна – като регулатор на социално-икономическия живот, а, от друга, в ролята си на доставчик на публични услуги: външна и вътрешна сигурност, здравеопазване, образование, пенсионно осигуряване, опазване на околната среда.
Уви, безпристрастният език на социалните и икономическите индикатори, на базата на сравнението с останалите държави членки на Европейския съюз, ни поставя в почти всички случаи на първо място върху негативната скала или обратно казано, на последно място в подреждането чрез позитивната скала.
Какъв е проблемът?
Делегирането на власт посредством механизма на представителната демокрация, тоест прехвърлянето на властови пълномощия от страна на гражданите вследствие на изборния процес, е средство, позволяващо на хората да преобразуват държавата. Но това би могло да бъде осъществено дотолкова в заявената от изборните ангажименти посока, доколкото овластените вследствие на изборния акт субекти изпълнят поетите от тях ангажименти да предприемат определени мерки, водещи до постигането на предварително заявени цели и одобрени чрез позитивната бюлетина от страна на избирателя.
Монетата има обаче две страни, както съобщила едната на другата. Представителството е само по себе си и средство, позволяващо на държавата, опряна на механизма на институциите, в които участват субекти с делегирана власт (в законодателната област, както и президентската институция), или с пределегирани властови пълномощия (в изпълнителната и съдебната сфера), да контролират хората. Което автоматично превръща обществения договор в неравнопоставен. Е, не неблагоприятно за индивидите, върху които са прехвърлени властови пълномощия. А за прехвърлителите!
Както е писал още Стилиян Чилингиров: „Когато дадеш някому малко, той ти става длъжник, когато му дадеш много, ти му ставаш длъжник“. Вложеният метафоричен смисъл, в случая с представителната демокрация, е изпълнен със сурова, често даже безпощадна реалност. Понеже суверенът, в качеството си на държател не на контролния, а на пълния пакет акции от властта, след като е правоупълномощил други субекти да го представляват при нейното прилагане, оставя за себе си или ролята на контрольор дали наистина държавното управление се извършва в негов интерес, като в случай на дефицит от предприети позитивни действия, в унисон с поетите публични ангажименти чрез предизборните платформи и отсъствие на очакваните резултати, то на основание на едно изключително важно, не непрехвърлено право – прекратяването на властовите пълномощия преди изтичането на пълния мандат, суверенът разтрогва обществения договор, изстрелвайки в служебен аут всички (или част) от представляващите го индивиди, и започва да подготвя нов обществен договор, с нови субекти в качеството им на отсрещна страна – незаменими няма, има незаменени, или пък, превърнат в безгласна буква, понася целия мандатен цикъл на неограничено властово издевателство над него. В тази ситуация и мнозинството на суверена, излъчило заелите изборни длъжности лица, и останалото малцинство от гражданите попадат под т. нар от Алексис дьо Токвил** „тирания на малцинството в рамките на мнозинството“, което е другото име на партийната олигария.
Третият вариант за суверена е да изхвърли обществения договор в кошчето на историята по революционен път. Нали да приемеш всичко за дадено може да се окаже най-лошата стратегия в живота. Понеже едно безобразие никога не трае дълго. То или бива отхвърлено, или бива прието за нормално явление. Точно тук обаче е поставен капанът, подготвен по технологията „асиметрия в информацията“. Поради средностатистическия си по-висок професионален капацитет в правната теория, срещупоставената – и в буквалния, и в преносния смисъл – на суверена страна в обществения договор го е подготвила по въпиещо несправедлив начин, поради неравнопоставеност. Хрумне ли им на гражданите да се отклонят от законопослушно поведение, то върху тях може да се стовари цялата тежест на репресивната система. От глоба в обществения транспорт до куршум в главата, ако решат да извършат революция и да свалят по насилствен начин действащите властприлагащи персони, които всъщност не се занимават с нищо различно от това да оперират с чужд – на суверена – властови капитал. Но пожелае ли суверенът – понеже насрещната страна не просто не изпълнява поетите ангажименти, а управлява преимуществено в свой интерес, да не губи време и да не понесе още щети, нерядко поставящи под заплаха дори живота на отделни граждани – да разтрогне обществения договор аламинут, то твърде вероятно е да бъде смазан от силите на сигурността, ако са недостатъчни – и на армията. Преодолеят ли живущите в стаята на ужасите страха да излязат от нея, то управляващите биха се опитали да им сервират – на отново разноските на самите граждани – деветия кръг на ада. Като за компенсация ги успокоят, че сладки сънища има за всички.
От гледна точка на интересите на суверена прожекторът на реалността осветява цялата антидемократичност на действащата конституция. Но не единствено в раздела за съдебната власт – модния шлагер понастоящем. Цялата философия на основния закон е противонародна. Като се започне от член първи, който фиксира формата на управление като парламентарна република. За да притежава наистина суверенът изцяло властта, този член е целесъобразно да претърпи редакция. Като алинея първа бъде формулирана по следния начин: „България понастоящем е парламентарна република със съвещателен принцип на управление“ и така да отразява една друга философия на конституцията. Възможността за нейната промяна според волеизлиянието на суверена. Като са премахнати всички ограничения за прилагането на властта пряко от суверена, залегнали в чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Така ще бъдат отстранени и „подводните камъни“ в провеждането на референдуми. Като предварително бъде извършено и институционално погребение на враждебното за суверенитета на народа образувание Велико Народно събрание. Алинея 2 на член първи на основния закон е наложително също да претърпи промяна, чрез която да бъде положен фундаментът на равнопоставеността в обществения договор, а именно: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция, при наличие на непрекъсваем контрол върху тези органи от страна на суверена и на нормативна база за налагане на санкции от негова страна, включително и отзоваване на лица, заемащи изборни постове.
Опитите за „настойниците“ в управлението (овчарите), да убедят суверена (стадото), че интересите им съвпадат, са напълно опровергани от суровата реалност. Единствената промяна при настоящия модел на управление може да бъде от лоша – когато неуспехите ни преследват, към катастрофална – когато те ще ни изпреварват. Затова е крайно време в България да бъде установена демократична форма на управление. Като предпоставка за него, в съответствие с философията за пълния суверенитет на народа, изборното начало бъде въведено и в трите управленски сфери: законодателна, изпълнителна и съдебна. Налице са достатъчно добри примери в други държави: магистратите също биват избирани пряко от гражданите, а членовете на правителството могат да бъдат назначавани само измежду членовете на парламента, тоест са били пряко избирани първоначално.
И тогава ще пропадат априори опитите за дезинформационни кампании относно подредбата по важност на проблемите в обществото, които манипулации в своята същност притежават една единствена цел – запазване статична настоящата ситуация, в която суверенът е поставен в антидемократичен капан, като е отсъединен от контрола върху управлението на България. А за да остане в зомбирано състояние, без да приложи потенциала си за радикална промяна, непрекъснато бива натикван в света на илюзиите от безродниците с много дипломи, но предназначени за употреба единствено в собствена изгода.
Проблемът за контрола върху управленската сфера е въпрос на живот и смърт за демокрацията у нас. Оттук – и за бъдещото съществуване с достойнство на българския народ! В противен случай ще продължи да повтаря, и пак, и пак, първо отделение в школото на живота. Понеже правилният отговор на изпита за преминаване в по-горен клас не е възможно да бъде преписан, а само овладян: Справедливост има само ако сам си я осигуриш!
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
** – Френски публицист, политически деец, историк (1805–1859 г.)
Коментирай