ПОД ПОКРОВА НА ГЕОПОЛИТИКАТА „MADE IN USA“ Славчо Кънчев*

0

Новият световен ред при хегемонията на САЩ се установява против Русия, за сметка на Русия и върху отломките на Русия.

проф. Збигнев Бжежински (1928–2017 г.) – американски политик, съветник по националната сигурност на президента Джеймс Ърл Картър (1977–1981 г.)

Пропагандната канонада, бълвана понастоящем от мнозинството западни средства за масова информация по посока на Руската федерация, твърде много наподобява манихейския стил на д-р Йозеф Гьобелс.

Едно пояснение. Манихейството е религиозно учение, възникнало в Персия през III в. и разпространено в Римската империя, послужило като основа на павликенството и богомилството в България през ХІІІ век. Понятието се е превърнало в клише за оценка на всяка доктрина, която вижда света само в черно и бяло.

И така, кой е д-р Йозеф Паул Гьобелс (1897–1945 г.)? Началник на пропагандата на Националсоциалистическата германска работническа партия (Nationalsozialistishe Deutsche Arbeiterpartei). Той остава в историята като един грандиозен реализатор на принципа на Адолф Хитлер: „Голямата маса от хора по-лесно ще стане жертва на една голяма лъжа, отколкото на една малка“.

Но за да може лъжата, голямата, огромна лъжа да триумфира успешно е необходимо истината да бъде затулвана, за да й се пречи да осветлява лъжата.

Английският писател Олдъс Хъксли (1894–1963 г.) е прозрял: „Най-големите триумфи на пропагандата се постигат не чрез извършването на някаква работа, а чрез въздържане от това. Истината е велика, но по-велико от практическа гледна точка е да се мълчи по отношение на истината“.

Именно за тази сентенция се сетих, когато чух изявлението на председателката на ЕС Урсула фон дер Лайен за намерението да бъде забранен напълно допускът на руските средства за масова информация върху територията на Европейския съюз. Понеже те „разпространявали лъжи“. Или може би за да не донасят до населението на държавите членки на ЕС истината за геополитиката, осъществяване от Съединените американски щети и под техния диктат и от техните съюзници от Североатлантическия пакт, Япония и Австралия..

Терминът „геополитика“ първи употребява през ХІХ в. шведът Рудолф Челен (1864–1922 г.), ученик на Фридрих Ратцел. Той разглежда геополитиката, основите на която развива, изхождайки от работите на Фр. Ратцел, като част от политологията.

Геополитиката Рудолф Челен определя като „наука за Държавата като географски организъм, въплътен в пространството“.

Етимологията на термина е очевидна: от старогръцката дума „ποdιζ“ – „държава“ и „ρεα“ – „земя“. Според Рудолф Челен геополитиката изучава отношението на държавата, политическата система, политическия организъм към ландшафта, към територията, към земята, към пространството и представлява раздел от политологията.

Рудолф Челен предложил да бъдат систематизирани геополитическите знания, като бъде разглеждано отношението на държавата към пространството като абсолютно необходим елемент от който и да е политологичен анализ и от този момент терминът „геополитика“ започва своето съществуване в историята. От страна на самия Рудолф Челен геополитиката била считана за част от по-обширна политологична конструкция, като представлява само направление от приложната политология. Постепенно обаче геополитиката се обособява в отделна научна дисциплина.

Истината, е че още в зората на нейната поява, един от основоположниците на геополитиката като наука, американският стратег, адмирал Алфред Тайер Мехън (1840–1914 г.) защищава тезата, че съдбата на САЩ се състои в пълното отъждествяване с „морското могъщество“, а неин главен стратегически, исторически и политически противник винаги е била сухопътната континентална Русия. Ретроспективният преглед на американската военна стратегия през ХХ в. показва, че тя е построена в пълно съответствие с идеите на адмирал Мехън. Освен това той е бил горещ поддръжник на доктрината на президента Джеймс Монро (1817–1825 г.), който през 1823 г. декларира принципа на взаимната ненамеса между Америка и Европа (като всъщност така обявява Централна и Латинска Америка за „заден двор“ на САЩ), а също поставя ръста на могъществото на страната си в зависимост от нейната териториална експанзия върху най-близките територии. Всъщност още един от предшествениците на геополитическата наука, който и сформира предпоставките за възникването на геополитиката, немският географ и етнограф Фридрих Ретцел (1844–1904 г.) формулира идеята за „жизнено пространство, за разширяването и свиването на територията на държавата“, като излага законите за „териториална експанзия на държавата“. На Фридрих Ретцел в значителна степен повлияват неговите впечатления от Северна Америка, с която той добре се запознава и на която посвещава две книги: „Формите на градовете и културата на Северна Америка“ и „Съединените щати на Северна Америка“. Той забелязва, че „чувството за пространство“ у американците е развито във висока степен, тъй като те са били поставени пред „задачата да усвоят пустите пространства“ (ако не бъдат взети предвид подложените на жесток геноцид от „бледоликите братя“ милиони местни жители – червенокожите, смятани от европейските заселници за получовеци, просто част от ландшафта – бел. авт.).

В трудовете на Ф. Ретцел за първи път е формулирана друга важна геополитическа концепция – идеята за „световна държава“. Пак от него е предвидена и друга важна тема на геополитиката: значението на морето за развитието на цивилизацията. В своята книга „Морето, източник на могъществото на народите“ Фридрих Ретцел посочва необходимостта всяка мощна държава особено да развива своите военноморски сили, тъй като това изисква планетарният мащаб на пълноценната експанзия.

Адмирал Алфред Мехън считал, че САЩ имат „морска съдба“ и че „Предопределението на Съдбата“ („Manifest Destiny“) се заключава на първия си етап в стратегическата интеграция на целия американски континент (в което се състои и смисълът на доктрината „Монро“), а после – в установяването на световно господство.

В никакъв случай Урсула фон дер Лайен не би пожелала в информационното пространство на ЕС да се разпространяват ретроспективни сведения за възгледите и дейността на английския учен Халфорд Макиндер (1861–1947 г.), който всъщност полага основите на методологията и определя предмета на цялата геополитическа наука. Посредством своята статия „Географската ос на историята“, поместена през 1904 г. в английското списание „The Geographical Journal“ Х. Макиндер създава геополитическия светоглед, светосъзнание и създава структурата за развитието на цялата геополитика през ХХ в.

В своята концептуална статия Х. Макиндер излага нещо повече, отколкото практически наблюдения за това, което било наричано по това време (края на ХIХ – началото на ХХ в.) „Голямата Игра“, „Great Game“. Под „Голямата Игра“ се разбирало противопоставянето между Англия и Руската империя за контрол над най-важните стратегически пространства на евразийския континент, на първо място Индия, Афганистан, а също Кавказ и Близкия Изток. По цялото пространство на Евразия от Средиземно море до Тихия океан се простирала територия, контролът над която бил ключът за запазването от Британската империя на нейното световно господство, а за Русия – възможност да стане велика световна държава със свободен изход към топлите морета.

В резултат от труда на Х. Макиндер се получава не просто концептуализация на британския империализъм и руския стремеж за излизане на ново ниво на планетарно господство, но съвършено нова наука. Всъщност докато се занимавал с практическа политика, Х. Макиндер напипал подходите и ключовете към дисциплина, имаща по-голямо значение, отколкото решаването на конкретните исторически проблеми за укрепване на имперските позиции на Великобритания за сметка на отслабването и разчленяването на Руската империя.

Халфорд Макиндер оставя основни постулати на геополитическата наука. Първият е, че като движещи сили на историята се явяват чергарските народи. Х. Макиндер създава много продуктивно описание на пространствената логика на историческия процес. Именно чергарите създават основните политически образувания: империи, държави, политически съюзи, или тези образувания се създават за защита от техния натиск. По-точно първият постулат на геополитическата теория на Х. Макиндер може да бъде формулиран така: политическото пространство (т. е. държавите, империите и т. н.) придобиват своите черти, граници и форми под въздействието на импулсите на чергарските народи. При това Х. Макиндер проследява тези импулси не само в древността, в епохата на зараждането на държавите, но и в съвременността, като счита, че териториалната, политическата и икономическата експанзия на съвременните държави продължава на ново ниво на спиралата на историческата логика на чергарските култури. И ако „чергарският принцип“ в някоя държава отслабне, то по-жизненото и динамично, т. е. повече „чергарското“ политическо образование мигновено се стреми да се възползва от това.

Вторият постулат на геополитическата парадигма на Х. Макиндер се явява разпределянето на всички чергарски култури на две фундаментални категории: „чергари на Сушата“ и „чергари на Морето“. Самият Макиндер ги нарича иронично „бандити на Сушата“ и „бандити на Морето“ (the brigands).

Двата вида чергари придават динамика на историческите процеси, постоянно, от различни страни, и от Сушата и от Морето, като оказват политически, военни и културни въздействия, заставяйки съществуващите отседнали държави, култури и народи постоянно да отговарят на тези предизвикателства. Динамиката на чергарите, според Х. Макиндер, и поражда политическата история.

Предизвикателствата на „чергарите на Сушата“ и „чергарите на Морето“ носят в себе си различни качествени характеристики. В двата типа чергари е налице различен стил в стратегията, тактиката и ценностната система: това, което попада под влиянието на „чергарите на Сушата“ клони към йерархически-героичния тип цивилизации и култура, а това, което се оказва в сферата на интересите на „чергарите на Морето“, напротив, възприема цинизма на „търговското“, технологичното и изобретателното, „прогресисткото“ начало, тегнещо към „демокрацията“ и „открития пазар“.

По този начин се преминава от чергарските народи към два типа цивилизация, организирани по различен кроеж, преследващи противоположни стратегически цели и основани на алтернативни по отношение един на друг цивилизационни и културни принципи. Едната от тях може да бъде наречена „цивилизация на Морето“, другата – „цивилизация на Сушата“.

Открито претенциите на САЩ за морско могъщество и „цитадела на демокрацията“ в световен мащаб обявява президента Удроу Уилсън (1913–1921 г.). Международната политика в тази насока ляга в основата на традицията на „идеализма“. Но този термин трябва да бъде разбиран в изначалния контекст – става въпрос за това, че САЩ трябва да поемат върху себе си отговорността за организиране на света в съответствие със своите представи за политическа демокрация, парламентаризма и свободния пазар. Понятието „идеалистически“ при този подход се явява утвърждаването на американските ценности като универсални.

Изключително показателно е названието на труда на Халфорд Макиндер „Демократическите идеали и реалност“. В него той излага своята теза, че съществуват минимум две цивилизации – цивилизацията на Морето (Sea land) и цивилизация на Сушата (Heart land). Между тях е разположена цивилизацията на Брега (Rim land, буквално „земя на ивиците“), в границите на която конкурират морската и сухопътните предизвикателства, импулсите и тенденциите.

Третият постулат на геополитиката, формулиран от Халфорд Макиндер, се явява районирането на територията на планетата в съответствие с принципите на цивилизационния дуализъм „Суша-Море“.

Тук историята демонстрира няколко фази – от древността до наши дни. Първоначално не е съществувала планетарна географска свързаност в планетарен мащаб. Географските познания са били районирано ограничени, съответно и политическите организации на различните етапи на историята са притежавали различен мащаб. Планетата като географско цяло и като съвкупност от взаимовлияещи се политически образования започнала да бъде осъзнавана като такава едва в Новото време, започвайки с епохата на колониалните завоевания, за които способстват т. нар. „велики географски открития“. Представата за Земята като плоска е отхвърлена и тя като кълбообразна придава не геополитическите процеси планетарен размах. Планетарният период в противопоставянето на „цивилизацията на Морето“ и „цивилизацията на Сушата“ вече отброява няколко столетия, започвайки с Христофор Колумб и ожесточените сблъсъци между метрополиите за колониални завоевания.

На древните етапи противопоставянето между Сушата и Морето носело локален характер. Сред най-изразителните негови  примери Х. Макиндер отделя следните: 1. Противопоставянето на „морската“ Атина и „сухопътната“ Спарта, получило ярко изражение в продължителната Пелопонеска война (431–404 г. пр.н.е.); 2. Пуническите войни на Рим (Суша) и Картаген (Море) от 264 до 146 г. пр.н.е.; 3. Венецианската търговска република като чист израз на морската цивилизация; 4. Създаването на „морската“ холандска империя; 5. Противопоставянето на Испания, приела идентичността на „Суша“ и „морската“ Великобритания.

Веднага трябва бъде отбелязано, че „цивилизацията на Морето“ през 1904 г. е смятано от Халфорд Макиндер като синоним на Британската империя. Но е налице важна подробност. Това понятие е много по-дълбоко, отколкото просто метафора за „британския империализъм“, това е фундаментален геополитически, цивилизационен и социологически концепт. По-нататъшната еволюция на геополитическите възгледи на Х. Макиндер, ще го доведе до по-широко тълкуване на „Морето“. През 1904 г. той още не включва САЩ в ядрото на тази цивилизация, като счита тази държава за периферия на света и със сухопътен характер. Само след няколко десетилетия той ще преразгледа това отношение. Но, ако се абстрахираме от подробностите, важното е, че Х. Макиндер е очертал зоната на „морската цивилизация“, всъщност определил нейната географска зона на „външен полумесец“ (т. нар. „Sea land“), където се развиват всички основни политически, стратегически и международни процеси в течение на ХХ и първата четвърт на ХХI в. Налице са пълни основания да се предполага, че тази „карта“ ще запази своето значение и в бъдеще, тъй като отразява дълбоки исторически тенденции.

Същото е валидно и за точно противоположната зона – „сърцевината“ или  „сърдечната земя“ (Heartland), в която Х. Макиндер разполага ядрото на „цивилизацията на Сушата“. През 1904 г. това е била Руската империя, по-късно, от 1917 до 1991 г. – Съветска Русия. От 1991 г. досега, в орязан вид, това е Руската федерация. Променят се идеологиите, режимите, политическите системи. Но геополитическият смисъл на политическото пространство, разположено в зоната на „географската ос на историята“, остава неизменно – това е крепостта на телурократията (от лат. дума „tellus“ – „земя“, „суша“, „почва“ и гръцкия термин „χρατοξ“ – „власт“). В противоположност на таласократията (от гр. дума „θαχασσα“ „море“ и „χρατοξ“ – „власт“), планетарната и цивилизационна инстанция, противоположна във всички отношения на „цивилизацията на Сушата“.

На запад и на Югоизток от Heartland, която може да бъде считана за „абсолютна Суша“, се разполагат две изключително важни политически пространства, които може да бъдат наречени „относителна Суша“ – това са Германия и Китай. Теоретически те могат да бъдат отнесени както към Сушата, така и към Морето, да се окажат под влияние на „сърдечната земя“ или на „океанската империя“. И все пак двата пространствени блока – Германия и Китай – притежават особени геополитически свойства, които правят най-вероятна сухопътна ориентация. Без тя да бъде доведена до абсолютна догма.

Голяма част от книгата на Х. Макиндер „Демократическите идеали и реалност“ е посветена на възгледа върху света от позицията на „човека на Морето“. Формулирани са основните принципи на „геополитиката на Морето“, които като цяло, остават неизменни и понастоящем.

Описвайки основните задачи на „Морето“, Х. Макиндер предлага да бъде затворена „Сушата“ колкото е възможно по-далеко от южните и западните морски пътища, като бъде укрепено влиянието на атлантическите държави по цялата дължина на „бреговата зона“, която представлява географския бряг на евразийския континент от Западна Европа през Средиземноморието, Близкия Изток, Турция, Кавказ, Иран, Централна Азия, Индия, чак до Китай, страните на Далечния Изток, Япония и Тихоокеанския регион. Контролът над Rim land от страна на „цивилизацията на Морето“ осигурява сдържането на Сушата в нейните отдалечени от топлите морета граници, позволява да бъде създадено и поддържано планетарно господство от океански характер.

За да бъде постигната тази цел, Х. Макиндер предлага да бъде създаден в пограничните области „саниторен кордон“  от марионетъчни и зависещи от цивилизацията на Морето нови „национални“ държави. Самата Русия е желателно да бъде разчленена от Запада и от Изтока, на мястото на Австро-Унгарската империя да бъдат създадени нови политически единици, враждебни на руснаците, да бъде установен англосанксонски контрол над територията на Кавказ и Южна Русия, да бъдат укрепени позициите на Морето в Афганистан и Тибет за предотвратяване на възможна експанзия на руснаците на Юг и Изток.

Х. Макиндер с удивителна за онова време прозорливост (книгата е издадена през 1919 г.) вижда най-голямата опасност за Запада именно в болшевиките, контролиращи в този период само най-вътрешните територии на Heartland („сърдечната земя“). Затова той призовава „цивилизацията на Морето“ всячески да поддържа „белите“ – противници на болшевиките, особено в Крим и Украйна, за да бъдат затворени болшевиките в безперспективните пространства.

Х. Макиндер не е само кабинетен теоретик, но е и активен практик. От 1910 г. до 1922 г. е член на английския парламент от шотландската Юнионистка партия. А от 1919 г. до 1920 г. изпълнява функциите на Висш британски комисар за Украйна във войските на Антантата. Своята мисия той осмислял като обезпечаване на материалната, политическата, техническата и финансовата помощ на „бялото движение“ на Деникин и Врангел.

В същия период, през който Х. Макиндер пише своята книга и се опитва да разчлени Русия, участниците в делегацията на САЩ за участие във Версайската конференция взимат решение, което ще има огромни последствия за англосанксонската политика в продължение на целия ХХ в. Създаден е Съветът на външна политика (Council of Foreign Relations, съкратено CFR). Тази организация става център на институционализация на цялата англосанксонска и, по-широко, западна геополитическа традиция, която поставя в центъра на вниманието „цивилизацията на Морето“ и перспективата за нейното планетарно доминиране.

За CFR Съединените американски щати представляват повече отколкото страна, държава, нация. Тази организация вижда САЩ като израз на световна идея, призвана да организира целия свят под егидата на „морското могъщество“, което предполага доминиране и на американските интереси и американските ценности. Членовете на CFR не се делят на „реалисти“ и „идеалисти“; и едните, и другите планират бъдещето на човечеството и политическата организация на земното пространство като модел, където ще се сбъдне тържеството на американските идеали и ще бъдат закрепени „навеки“ стратегическите позиции на САЩ, признати като общочовешки.

Първи ръководител на CFR става американският учен Исая Боумен (1878–1949 г.), един от главните идеолози на програмата на Удроу Уилсън. Ис. Боумен формулира концепцията на „новия свят“, в която описва баланса на националните интереси на различните държави, такъв, че да бъде благоприятен за постепенното сдобиване от САЩ със световно господство.

Дейността на CFR има твърде конкретен характер. Всеки регион на света, всеки конфликт, всяка проблемна зона биват щателно изучавани от различни гледни точки и на основание на тази практическа работа по геополитически анализ били подготвяни анализи, прогнози и препоръки, предназначени за политическото ръководство на САЩ.

По време на Втората световна война ръководителят на CFR Исая Боумен отделя особено внимание на тази политическа география, което ще възникне след края на този колосален сблъсък. „Мерилото за нашата победа ще се определя от размера на нашето доминиране в следвоенния свят“, пише той.

Тази насока в геополитиката на атлантическата „цивилизация на Морето“ продължава чак до наши дни, независимо от тактическите промени при нейното реализиране.

Значителен принос в развитието на класическата геополитика внася американецът от холандски произход Николас Джон Спикмен (1893–1943 г.). Той заменя геополитическата формула на Х. Макиндер: „Който контролира Източна Европа, той управлява „сърдечната земя“ (Heartland), който управлява „сърдечната земя“ (Heartland), той управлява „световния остров; който управлява „световния остров“, той управлява света“, с нова формула: „Този, който доминира над „земята на ивиците“ (Rim land), той доминира над Евразия; този, който доминира над Евразия, държи съдбата на света в свои ръце“.

Освен преоценката на значението на Rim land, Н. Спикмен внася още едно важно допълнение в геополитическата картина на света, построена от гледната точка на „морското могъщество“. В основата на тази геополитическа представа лежи аналогията между Средиземно море в историята на Европа, Близкия Изток и Северна Африка през древността и Атлантическия океан в новата история на западната цивилизация. Тъй като Николас Спикмен считал именно „земята на ивиците“ (Rim land) за основна историческа територия на цивилизацията, то Средиземноморският ареал от древността според него представлява образец на културата, разпространила се после навътре в континента (приобщаването към културата от страна на „варварите на Сушата“) и на отдалечените територии, достижими с помощта на морските пътища (приобщаването към културата на „варварите на Морето“). Подобно на този средиземноморски модел в съвременността, в увеличен планетарен мащаб, същото се случва с Атлантическия океан, двата бряга (американския и европейския) на който се явяват ареал на най-развитата в технологичен и икономически смисъл западна цивилизация.

Николас Спикмен въвежда понятието „среден океан“ (Midland Ocean). В новата геополитическа концепция той се превръща не в разединяващ, а в обединяващ фактор, „вътрешно море“ („mare internum“). По този начин Н. Спикмен набелязва особена геополитическа област, която условно може да бъде наречена „атлантически континент“, в центъра на който, като езеро в сухопътен регион, се разполага Атлантическият океан. Този теоретически концептуален „континент“ е свързан посредством общността на културата от западноевропейски произход, идеологията на либерал-капитализма и демокрацията, пазарната икономика, проблемите на безопасността, единството на политическата, етическата и технологичната съдба.

Николас Спикмен особено акцентирал върху ролята на интелектуалния фактор в този „атлантически континент“. Западна Европа и поясът на Източното крайбрежие на Северна Америка (особено Ню Йорк) са провъзгласени за мозък на новото „атлантическо съобщество“. Нервен център и силов механизъм се явяват САЩ и техният търговски и военнопромишлен комплекс. Европа се оказва мисловен придатък на САЩ, чиито геополитически интереси и стратегическа линия стават единствени и главенстващи за всички държави на Запада. Постепенно трябва да бъде намалявана и политическата суверенност на европейските държави, а властта да преминава към една особена инстанция, обединяваща представителите на всички атлантически пространства и подчинена на приоритетното господство на САЩ.

Н. Спикмен далновидно предвижда най-важните политически процеси в света след Втората световна война: създаването на Северноатлантическия съюз (НАТО), намаляване на суверенитета на европейските държави, планетарната хегемония на САЩ и т. н.

Основният акцент на своята доктрина Н. Спикмен слага не толкова върху геополитическото осмисляне на функциите на САЩ като „морско могъщество“ в целия свят (като Алфред Мехън), колкото върху необходимостта от контрол над бреговите територии на Евразия (Европа, арабските държави, Индия, Китай и други държави), за да бъде постигната окончателната победа на Запада в дуела между континенталните и морските сили.

Ако в геополитическата картина на Халфорд Макиндер планетарният дуализъм бил разглеждан като нещо „вечно“, „неизчезващо“, то Н. Спикмен считал, че пълният контрол над Rim land от страна на „морските държави“ ще доведе до окончателен и необратим контрол над сухопътните държави, които оттук нататък ще се окажат напълно подконтролни. Налице е радикална промяна на геополитическата парадигма.

Фактически това представлява гранично развитие на „тактиката на анакондата“, която била обоснована още от адмирал Алфред Мехън. Той пренася на планетарно ниво принципа на „анакондата“, използван от генерал Мак-Клелан в северноамериканската гражданска война 1861–1865 г. против армията на южняците-конфедералисти. Този принцип се заключава в блокирането на вражеските територии откъм морето и по бреговите линии, което довежда до постепенното стратегическо изтощаване на противника. Тъй като Ал. Мехън считал, че мощта на държавата се определя от нейните претенции за „морско могъщество“, то в случай на противопоставяне с континентална държава, стратегическа задача номер едно се явява усилването на собствените позиции, като собствените брегови простори трябва да бъдат под контрол, а съответните зони на противника трябва с всякакви средства да бъдат откъснати от континенталната маса по отношение на контрола.

По време на Първата световна война тази стратегия била реализирана чрез поддръжката на Антантата на противниците на болшевиките на периферията на Евразия (като отговор на сключването на мир между Съветска Русия и Германия). В периода на Втората световна война тя е била обърната срещу Средна Европа и, в частност, посредством морски операции, против държавите на Оста и Япония. Но особено ясно тя е видна в епохата на „студената война“, когато противопоставянето между САЩ и Съветския съюз достига тези глобални, планетарни пропорции, с които на теоретично ниво геополитиците оперирали, започвайки от края на ХIХ в., и са били планирани по отношение на територията, когато СССР още не е съществувал, заета по-късно от тази държава.

Основните линии на стратегията на НАТО и другите военни блокове, насочени към сдържане на СССР (концепцията на „сдържане“ е тъждествена на стратегическата и геополитическата концепция на „анакондата“) – AZEAN, ANZUS,  CENTO – се явяват пряко развитие на основните тезиси на адмирал Ал. Мехън, който, на това основание, напълно може да бъде наречен интелектуалния „баща на съвременния атлантизъм“.

Идеите на „късния“ Х. Макиндер, както и на Н. Спикмен, оказват огромно влияние на двама значителни политически деятели на САЩ: държавния секретар Джон Фостър Дълес (1888–1959 г.), по-големия брат на директора на ЦРУ в периода 1953–1961 г. Алън Дълес (1893–1969 г.), и на дипломата, политолог и историк Джордж Кенон (1904–2005 г.), автора на „стратегията за сдържане“, която става основна програма на „студената война“.

Д. Дълес и Дж. Кенън са главните теоретици за разгръщането на стратегически натиск върху СССР, с опора от Европа. Показателно е, че програмният материал на Дж. Кенън, където за първи път е упомената идеята за „сдържане“ по отношение на СССР, е бил публикуван в сп. „Foreign Affairs“, издавано от CFR.

На геополитически модел, изключително близък до Н. Спикмен, се основава още един влиятелен политически деец на САЩ Джеймс Бернхем (1905–1987 г.). Той е един от създателите на ЦРУ и автор на програмната разработка, поръчана от Офиса на стратегическите служби на САЩ (OSS – предшественик на ЦРУ) за американската делегация на Ялтенската конференция.

После тази програма е била публикувана и е излязла през 1947 г. във вид на книга с красноречивото заглавие „Битка за мир“. В нея Дж. Бернхем, в духа на класическата геополитика, утвърждава, че „геополитическа аксиома се явява това, че ако някоя една сила успее да организира Heartland и неговите външни бариери, то тази сила ще контролира света. Следвайки тезата на Х. Макиндер, Д. Бернхем доказва, че СССР се появява като първата версия на великата сила Heartland с огромно политическо организирано население и именно затова представлява главната опасност за САЩ, Запада и целия останал свят. Дж. Бернхем предупреждава: „Географически, стратегически Евразия обкръжава Америка, готви си да се стовари върху нея“. Изключително показателни са твърденията на Дж. Бернхем за САЩ като „империя“: „С каквито и думи да се изразяваме, необходимо е да познаваме реалността. Реалността е такава, че единствената алтернатива на световната комунистическа Империя се явява американската Империя, която, макар и неточно световна по граници, но оказва решаващо влияние на целия свят“.

Идеите на Дж. Бернхем оказват влияние на американския президент Хари Труман (1945–1953 г.), а Роланд Рейгън в 1983 г. му връчва президентския медал за свобода, заявявайки в своята реч, че Джеймс Бернхем „е повлиял дълбоко на разбирането на Америка за самата себе си и за обкръжаващия свят“.

Всъщност още Томас Джеферсън, както и авторите в списание „Федералист“ и другите идеологически основатели на Съединените щати се вдъхновявали от древния имперски модел: те вярвали, че строят на другата страна на Атлантика нова Империя с открити, разширяващи се граници, където властта ще се създава по мрежов принцип. Тази имперска идея оцелява и узрява исторически чрез американската конституция и днес се проявява в планетарен мащаб, в отделни големи региони, като напълно реализирана форма.

Важно е да бъде обърнато внимание върху понятието „разширяващи се граници“. Сам Томас Джеферсън говорел за „разширяващата се империя“ („extensive empire“). Вярата в универсалността на своята система от ценности лежи в цялата политическа история на САЩ.

От гледна точка на геополитиката на „цивилизацията на Морето“ са важни и работите на Стивън Б. Джонсън от Йелския университет. Той предлага „обща теория на полето“ за политическата география – като методологическа и концептуална основа за осъществяване на геополитически анализ. Ст. Джонсън дефинира пет инстанции, които определят структурата на политическата география:

– политическа идея;

– решение;

– движение;

– поле;

– политически ареал (Political Area).

„Полето“ е ключово понятие в „общата теория на полето“. То се определя като „изменение на пространството под въздействието на външни линии в даден момент на времето“. Това е най-сложната променлива, тъй като тя отразява в себе си средата на външното въздействие на политическото обкръжение (други държави) на даденото общество, държава, страна.

Теорията на полето с успех беше взета на въоръжение при разпада на Съветския съюз. Докато „политическата идея“ и волевите „решения“ на комунистическата власт бяха достатъчно активни и способни да контролират ситуацията, постоянното въздействие на „полето“ – идеологическата война, пропагандата, военните конфликти на периферията на „социалистическия лагер“ и т. н. – не дават голям ефект. Но цялото значение на полето се проявява след като политическите инстанции отслабват: именно тогава успешните манипулации с „полето“ на политическата география осигуряват на САЩ, държавите от НАТО и целия „капиталистически лагер“, победа над глобалния конкурент в лицето на СССР.

В 1943 г. в своята последна статия „Кръглата планета и завоюването на света“, публикувана в списанието на CFR „Foreign Affairs“. Х. Макиндер пише: „За нашите настоящи цели достатъчно вярно се явява твърдението, че територията на СССР е еквивалентно на територията на Heartland“. А съвременният американски геополитик Колин Грей в 1977 г., в разгара на „студената война“, забелязва, че „студената война“ – това е противопоставяне на „островната империя“ на Съединените щати и сухопътната империя (Heartland) (…) за контрол/забрана за контрол над евразийско-африканската брегова зона (Rim land)“.

На основание на подобни представи се е получил моделът „Pax Americana“ по аналогия с такива геополитически модели като Pax Romana в древен Рим. Тук трябва да бъде обърнато внимание на особеност на значението на думата „мир“ (латинското „pax“, английското „peace“ и т. н.). Словото „мир“ („pax“) в политическия контекст има друго значение, отколкото в обикновената словесна практика. Когато говорим за „мир“, ние подразбираме просто фактическо „отсъствие на война“. В областта на международната политика то означава нещо друго – това, което може да бъде означено като „зона на политическия контрол на някаква държава, достатъчно за това, за да бъде предотвратен стремежът към метеж, вътрешно стълкновение или сепаратистки процеси“. Затова думата „мир“ в политическия смисъл трябва да се съпровожда с определение, отговарящо на въпроса „какъв“, „чий?“. „Римският мир“, Pax Romana означава зона на контрол на римската власт над основните територии, провинции, протекторати и колонии. Това, което влиза в тази зона, има право да разчита на поддръжката на римската армия в случай на нападения на външни противници или възникване на вътрешни метежи. В замяна на това жителите на такива зони се задължават да съхраняват лоялност към метрополията, да плащат данъци, да осигуряват новобранци за армията, да охраняват търговските пътища и граници, да изповядват култ към императора. Затова думата „pax“ тук се подразбира като „отсъствие на война“ само косвено, всъщност се явява синоним на „империя“. Винаги трябва да има сила, която е способна да гарантира „мира“; в тази роля може да бъде само империята.

В този смисъл е и понятието „персийски мир“ (Pax Persica), също и за „монголски мир“ на Чингизхан (Pax Mongolica), и за „руския мир“ (Pax Rossica). Съществуват и понятия като „Pax Arabica“ и „Pax Islamica“, които всъщност означават религиозни империи. Напълно очевидно е, че във всички случаи понятието „мир“ съвършено не изключва „войната“, тъй като само в редки случаи империята се образува по друг начин, а не чрез завоюване и установяване на господство над различни народи. И се поддържа този мир не сам по себе си, а чрез жестока принудителна сила. Това се вижда в историята на всички империи.

Pax Americana не е изключение, като това понятие трябва да бъде тълкувано геополитически. Всъщност Pax Americana описва зоната на „Големия Ареал“, в който постепенно, начиная от края на 1930-те години, започват да бъдат включвани все по-голямо количество територии, оказващи се под политическия контрол на САЩ и техните сателити. Структурата на Pax Americana теоретически е разработвана именно в американските и, по-нашироко, атлантическите, англосаксонски центрове на базата на геополитическите теории, доктрини и методологии, почиващи на интелектуалните клубове, най-вече CFR.

По този начин световното доминиране на САЩ в един дълъг период след края на „студената война“, преди налагането на „многополюсния свят“ не е възникнало само по себе си, а е било подготвено с упоритата работа на няколко поколения геополитици.

Съвременните представители на англосаксонската (атлантическа) геополитическа школа по един или друг начин имат отношение със Counsil of Foreign Policy, а някои от тях (Хенри Кисинджър и неотдавна починалият Збигнев Бжежински) се явяват  в продължение на цели десетилетия негови ръководители.

Въпреки че от края на 40-те години до началото на 70-те години на ХХ в. терминът „геополитика“ много рядко се използва в официалния език на американската политическа наука, като дискурсът в тази сфера е натоварен идеологически посредством противопоставянето между САЩ и Запада като цяло и социалистическия лагер начело със СССР, то дейността на CFR в този период не само е била свита, но влиянието и престижът на този клуб непрекъснато нарастват. През 1973 г. Дейвид Рокфелер, в този период начело на CFR, основава „Тристранната комисия (Trilateral comission), в чийто състав влизат представители на САЩ, Европа и Япония и която от мнозина експерти е възприета като първа стъпка към учредяването на световно правителство. В „Тристранната комисия“ участват крупни интелектуалци, учени, политически дейци, финансови магнати, промишлени монополисти и представители на транснационалните корпорации, а също собственици на световни средства за масова информация. Всъщност тя става център за координиране на действията на „новия глобален елит“.

„Тристранната комисия“ е назована по броя на трите основни региони на света, които през началото на 70-те години на миналото столетие трайно влизат в състава на „Големия Ареал“ и признават себе си като част от Pax Americana.

CFR и „Тристранната комисия“ изначално се основават на геополитически възглед върху света. При това всичките три полюса на „Тристранната комисия“ представляват части от „цивилизацията на Морето“, стремяща се да удържи победа над Heartland, да затвори в „кръга на анакондата“ Евразия, да блокира „цивилизацията на Сушата“ и да си осигури „световно господство“, пречка за постигането на която цел по това време е СССР – геополитически наследник на Руската империя.

Заедно с това именно в края на 40-те години на миналия век, по-точно през 1947 г., във Вашингтон е създадено Централното разузнавателно управление (ЦРУ – CIA, Central Intelligence Agency), в основите на което учреждение са редица геополитици и видни дейци на CFR. В тази период, на основата на геополитически анализ (Н. Спикмен, Дж. Кенън, Дж. Бернхъм) е формирана концепцията на „студената война“. По този начин геополитиката като базов метод на американската планетарна стратегия минава в сянка, както е прието при „тайните общества“, частните клубове (CFR), спецслужбите (ЦРУ) и държава, водеща с противника идеологическо и геополитическо противопоставяне („студена война“).

През 70-те години на ХХ в. се наблюдава нов изблик на открит интерес към геополитиката. Първи, открито и без притеснение, започва отново да вкарва това понятие в научния, а и в политическия дискурс, Хенри Кисинджър, един от ветераните на CFR.

Той е лауреат на Нобелова награда за мир и е играл много важна роля в американската политика. Заемал е длъжностите „съветник на националната сигурност“ и „държавен секретар“ при президентите Ричард Никсън и Джералд Форд, като неговото влияние над висшите държавни служители на САЩ продължава и след това. Прието е да бъде смятано, че несъмнено възгледите му са били определящи за американска вътрешна политика от 1969 до 1977 г. С активното участие на Х. Кисинджър, Съветският съюз е въвлечен в процеса на „разведряване“, САЩ успяват да установят особени стратегически отношения с Китайската народна република, лансирана е идеята за конвергенция на двете политически системи (капиталистическата и социалистическата), благодарение на което по-късно на САЩ се удава да спечелят победа в „студената война“.

През 70-те години на миналото столетие именно Хенри Кисинджър започва постоянно да използва термина „геополитика“, макар че, на пръв поглед, влагал в него особен смисъл. Самият той определял геополитиката като „подход, който отделя повишено внимание на изискването за равновесие“. Но всъщност става въпрос изобщо не за „равновесие“ между отделните национални държави, а за такова реализиране на стратегия от страна на „цивилизацията на Морето“, която би могла по най-мек начин да си осигури глобално доминиране в света и да заобиколи противоположните тенденции, изхождащи от „цивилизацията на Сушата“, и конкретно от СССР.

Хенри Кисинджър принадлежи към традициите на „политическия реализъм“, основател на който е считан Николас Спикмен. „Политическият реализъм“ призовава да бъде отчитан действителният мащаб на основните субекти на световната арена и да бъде изхождано от обективните данни за могъщество на отделните държави и политически сили (въпреки извънредната „идеализация“ на декларативните и идеологически елити). Обаче такова отчитане не означава, че „реалистите“ (такива като Х. Кисинджър) са готови да се откажат от далеко отиващите планове за установяване на глобална американска хегемония. Единственият въпрос, който бил решаван по това време във външната политика на САЩ, се състоял в това, дали да бъде заложено на едноличното американско господство в духа на класическия империализъм или да бъдат разсъсредоточени пълномощията между няколко планетарни центрове.

В спора между тези, които настоявали за еднолична хегемония на САЩ и тези, които били готови  да разделят контрола над политическото пространство със сателитите на САЩ (Западна Европа, Япония и т. н.), Х. Кисинджър заемал позицията на вторите. Освен това той считал и, както показа времето, напълно обосновано, че СССР значително по-трудно ще се справи с предложението за „примирие“, „ разведряване“ и „конвергенция“, отколкото с директно и откровено съперничество, силов натиск.

Ето защо обръщането към „геополитика“ в текстовете на Х. Кисинджър служи като своего рода код, разбираем за политическия стратегически и властови елит на САЩ. При това неразбираемо определение на самия Х. Кисинджър и омекотения, „дипломатически“ тон на неговите текстове, насочени не само към американците, но и към СССР, Китай и партньорите от атлантическия лагер (европейци, японци, проамерикански режим в т. нар. „трети свят“ и т.н.), намалява остротата на тезисите и позволява да бъде говорено ясно и двусмислено едновременно. Тези, които били запознати с геополитиката, биха могли лесно да интерпретират адекватно дискурса на Х. Кисинджър. Тези, които не били запознати с тази наука, например ръководителите на СССР през 70-те и 80-те години на миналото столетие, се впечатляват от примирителния тон на Х. Кисинджър и този негов облик на „гълъб“, а не на „ястреб“, който се е установил в американските средства на масова информация.

Но с течение на времето Х. Кисинджър започва да се изразява по-определено. След разпада на СССР, за който той много способства (CFR е била организацията, която изключително активно поддържа „перестройката“ на Михаил Горбачов и действа от името на САЩ като най-комфортен и успокояващ партньор за преговорите с Москва през 80-те години на ХХ в.), той започва да ползва геополитическата терминология без всякакви двусмислици. Така, например, в своя обемен труд „Дипломация“, написан през 1994 г., Х. Кисинджър пише: „По законите на геополитиката Русия, независимо от това, кой я управлява, заема строго това място, което Халфорд Макиндер нарича геополитически „сърдечна земя“, Heartland, и се явява наследница на една от основните имперски традиции в световната история“.

Друг автор, активно използващ термина „геополитика“, при това изначално в самия традиционен смисъл, беше Збигнев Бжежински. Също както и Х. Кисинджър, той много десетилетия заема ръководни постове в CFR и се явява идеолог на „Тристранната комисия“, в създаването на която заема най-активно участие и директор на която се явява от 1973 г. до 1976 г. Именно той настоява на това, член на „тристранната комисия“ да стане губернаторът на щата Джорджия Джеймс (Джими) Ърл Картър, бъдещ президент на САЩ.

За разлика от Х. Кисинджър, който формално принадлежи към Републиканската партия, но е считан за „гълъб“, Збигнев Бжежински винаги е бил близък към Демократическата партия, но е считан за „ястреб“. Неговите основни идеи могат да бъдат определени като „антисъветизъм“ и „русофобия“. Цялата негова външнополитическа дейност беше подчинена на главната цел: борба със СССР и разрушаване на геополитическата конструкция на „социалистическия лагер“.

Възгледите на Зб. Бжежински от самото начало се отличават с твърда атлантическа геополитическа ориентация, на основа на която се строи неговата теоретична мисъл и практическа дейност в областта на външната политика. Пълно и откровено тя е изложена в неговата книга от 1997 г. „Великата шахматна дъска: господството на Америка и нейните геостратегически императиви“. В нея Зб. Бжежински анализира събитията през периода 1980–90-те години на ХХ в., разпада на съветския блок и СССР на основа на модел на Халфорд Макиндер и класическата геополитика, прави равносметка на фундаменталните промени в полза на „морското могъщество“ и нахвърля модела за по-нататъшно разчленяване на Русия като Heartland, с цел окончателно укрепване на успехите на САЩ. Збигнев Бжежински настоява за поддръжка на „русофобските“ сили в постсъветското пространство, особено в Украйна и Русия, а в самата Руска федерация той призовава да бъде поддържан етническия сепаратизъм и радикален ислям (най-вече в Северен Кавказ, за да бъде нанесен върху „сърдечната земя“ завършващият удар, след което глобалната хегемония надеждно и безвъзвратно ще принадлежи на САЩ, Запада, „морското могъщество“ и „световно правителство“.

Във „Великата шахматна дъска“ Збигнев Бжежински пише съвършено откровено: „Геополитиката е преминала от регионален към глобален мащаб с контрол над целия евразийски континент като централна база за световно доминиране. САЩ понастоящем притежава международна хегемония с въоръжени сили, разположени на трите периферни зони на евразийския континент… Американското глобално доминиране зависи от това, колко дълго и доколко ефективно ще бъде поддържано американското господство над евразийския континент…“.

„Задачата е да бъде създадена хегемония от нов тип – „глобално превъзходство“ (global supremacy). Съединените американски щати трябва да бъдат първа и единствена наистина глобална сила“.

Збигнев Бжежински разсъждава не толкова от позицията на формална идеология, колкото от позицията на „геополитиката“, която прави необходима да бъде доведена борбата на Морето със Сушата до логическия край, да бъде затворен Heartland в североизточната зона на Евразия, да бъде разчленена политически „сърдечната земя“ и да я превърне в „черна дупка“. След това пътят към световно господство ще бъде напълно открит – от гледна точка на всички варианти на класическата геополитиката на Х. Макиндер, Н. Спикмен и др.

Всъщност не единствено Збигнев Бжежински (CFR) и последователите на класическия атлантизъм призовават ръководството на САЩ и НАТО да продължават настъплението срещу Евразия и Heartland, все повече да стесняват Русия и да се стремят да подронят нейното влияние на Запад. Идентични по смисъл стратегически идеи изказва представител на съвсем друго, „неконсервативно“ идейно направление в американската политика – Пол Вулфовиц, през 1992 г. подсекретар по безопасността на министерството на отбраната на САЩ. Подготвеният под негово ръководство проект „Пътеводител по планиране на безопасността“, продължава геополитическата линия на Халфорд Макиндер и провъзгласява: „Нашата стратегия след разпада на СССР трябва да се състои в това да се съсредоточи върху задачата да не бъде възможна появата в бъдеще на потенциално глобална сила или глобален конкурент. На първо място, на територията на Евразия“.

Стратегическа програма на неоконсерваторите става амбициозният „Проект на нов американски век“ (Project for New American Century – съкратено PNAC). Смисълът на неговите основни параметри не се различава от общата атлантическа парадигма, ориентирана към  глобално доминиране на „цивилизацията на Морето“.

Обаче докато CFR традиционно защищава възгледа, че „световното правителство“ трябва да бъде колективно и в него би трябвало да влизат всички тези, които разделят програмата за „морско Могъщество“, то неоконсерваторите, поддържайки общите тези, виждат картината иначе. Те откровено използват понятието империя и без да се стесняват, говорят за „американско доминиране“.

Върху идеята за разгромяването на Heartland’a („сърдечната земя“) правят своите разработки още мнозина американски и изобщо западни геополитици. Такава е и книгата „Imperial grunts“ („Империята грухти“) на неоконсервативния журналист Робърт Каплан – един възторжен панетерик за въоръжените сили на САЩ, разположени в 686 военни бази в 76 държави по света. Навсякъде с „мироопазващи“ функции. Робърт Каплан  възхвалява „американския империализъм“ без каквато и да е критическа нотка. А пък Империята „грухти“, понеже носи тежко бреме и се натоварва заради цялото човечество. А пък то не е признателно и отвръща с „черна неблагодарност“.

Не само мнозинството геополитици в САЩ, но и членовете на висшата държавна администрация напълно споделят идеята за установяване на Pax Americana. Вицепрезидентът Ричард (Дик) Чейни (2009–2017 г.) обяви принципа за „общност, базирана на реалността“. „Светът – каза той – всъщност вече не работи както преди … Сега ние сме империя, когато действаме, ние създаваме своя собствена реалност. И докато изучавате тази реалност – интелигентно, както искате – ние ще действаме отново, създавайки други нови реалности, които също може да изучавате, и всичко ще си дойде на местата. Ние сме актьори на историята. А вие, всички вие, ще трябва само да изучавате това, което правим“.

Мадлин Олбрайт (15 май 1937 г.-23 март 1922 г.),  заемала поста държавен секретар на САЩ (1997–2001 г.), в своята монография „Фашизъм. Предупреждение.“ е пределно откровена за методите, чрез които официален Вашингтон се опитва да реализира своите геополитически интереси: „Казвам на моите студенти, че основната цел на външната политика е елементарна: да убедиш други държави да правят онова, което ние искаме да направят. За тази цел разполагаме с различни инструменти, които варират от отправяне на учтиви искания до изпращане на командоси. Инициативите, които може да предложим, включват всичко – от похвални думи до кашони със семена или кораби, натоварени с танкове. Ние може да упражним натиск върху непокорните, като си осигурим подкрепата на съюзници, приятели и международни организации, за да подсилим исканията си. Ако правото очевидно е на наша страна, може да заплашим, че ще подкрепим санкции в икономиката и сигурността или ще ги наложим и после ще ги затягаме отново и отново, ако въпросното правителството откаже да направи онова, което ние мислим, че трябва да се направи. За да съсредоточим умовете, може да уредим мирни, но поучителни демонстрации на военни умения в предния двор на страната. Ако обстоятелствата позволяват, може да използваме тайни подривни средства, така че, когато например бъде изстреляна ракета, тя да се движи встрани, а не нагоре“.

Вкарването на Украйна в НАТО щеше да бъде поредната „нова реалност“. Елемент по елемент „нови реалности“, чак до разчленяването на Руската федерация.

Да сте срещали просветителски лекции по геополитика в някое от пронеолибералните средства за масова информация, които да разглеждат историческата хронология на теориите, а и най-вече практическото им прилагане, с цел финалната победа на атлантическата цивилизация на Морето“ над „цивилизацията на Сушата“?

Е, има защо Урсула фон дер Лайен да се притеснява, че руските медии може да започнат да „лъжат“ по темата в информационното пространство на Европейския съюз.

(По материали на чуждестранни автори.)

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.

Оставете отговор

Вашият e-mail няма да се показва.