От надежда до агония: Какво остана от Арабската пролет?

Арабската пролет се превърна в арабска зима. Преди десет години протестите се разпространиха като горски пожар в арабския свят, предизвиквайки поредица от събития, които първо предизвикаха и погасиха много надежди и необратимо промениха региона. От бързия упадък на привидно недосегаеми режими до възхода и падането на джихадисткия халифат, Близкият изток навлезе хаотично във второто десетилетие на 21 век. Вълната от промени, която обхвана региона от края на 2010 г., беше наречена „арабска пролет“, но резултатите в дългосрочен план се промениха и в крайна сметка всички се оказаха в по-лошо положение от преди. Протестите в Тунис, Египет, Либия и Йемен бяха помрачени от разочароващи реформи в най-добрия случай, ожесточени реакции срещу диктатори или открити войни.

Искра от Тунис

Всичко започна на 17 декември 2010 г., когато млад уличен продавач, който от години беше малтретиран от полицията, се самозапали пред кметството Сиди Бузид. Мохамед Буазизи не беше първият, който предприе подобни действия в региона, дори в Тунис, но случаят му предизвика обществено възмущение. Историята му не е записана пред камерата, но новината се разпространява в социалните мрежи на тази северноафриканска държава. Буазизи почина на 4 декември и дотогава движението срещу президента Зин Ел Абидин Бен Али, който е на власт от 23 години, се разпространи в цялата страна. Десет дни по-късно Бен Али избяга в Саудитска Арабия и през следващите няколко седмици в Египет, Либия и Йемен избухнаха демократични протести. Когато бунтовете стигнаха до улиците на Кайро, най-големият град в региона, въстанието беше наречено „Арабска пролет“. Стотици хиляди излязоха на улиците в Египет с искане за демократични промени и свалянето на президента Хосни Мубарак, който е на власт от 1981 г. След това еуфорията и надеждата за промяна в Близкия изток се разпространиха в региона и останалия свят. „Имаше усещането, че ние, арабите, сме твърде мързеливи или прекалено уморени, за да се борим с потисничеството, че сме приели управлението на диктатори и деспоти, защото по природа сме в грешка или сме белязани от тежестта на колониализма и намесата на Запада“, каза ливанската писателка Лина Мунцер за AFP.

Немислимо

Немислимото се случи на 11 февруари 2011 г. със съобщението, че Мубарак се оттегля. „Нощта, в която Мубарак падна, извиках от радост. Не можех да повярвам колко смели и красиви бяха египтяните. „Изглеждаше зората на нова ера“, спомня си Мунцер. „И след това Сирия. Мислех, че съм щастлив и изненадан от Египет, но бях съкрушен от Сирия. „Мечтите на моите родители за арабски национализъм сякаш най-накрая се сбъднаха със силата и волята на самите хора“. Шест месеца преди да бъде убит в Истанбул, саудитският журналист и дисидент Джамал Хашоги заяви, че Арабската пролет е показала, че твърдението, че арабите и демокрацията са несъвместими, е погрешно. „Дебатът за връзката между исляма и демокрацията завърши с настъпването на Арабската пролет“, каза той в реч през 2018 г. Освен Бен Али и Мубарак бяха свалени още и либийският полковник Муамар Кадафи, йеменският лидер Али Абдула Салех и суданският лидер Омар ал-Башир. Петимата управляваха заедно 146 години, без да се броят 12-те години на Салех начело на северен Йемен, преди страната да се събере отново през 1990 г. За момент падането на автокрациите в региона изглеждаше неизбежно.

Арабска зима

Терминът „арабска пролет“ рядко се използва в арабските страни и се счита за погрешен. Предпочитат се думите въстание и революция. Американският автор Ноа Фелдман нарече книгата си за 2019 г. по темата „Арабска зима“ и името започна да се използва почти едновременно с „Арабската пролет“. Академикът Майкъл Игнатиф каза, че книгата е „едно от най-важните събития на нашето време: трагичният провал на Арабската пролет“. Вакуумът, създаден от падането на режима, не отговаря на демократичните реформи, изисквани от протестиращите. В Египет кратките и вълнуващи времена на самоуправление бяха заменени от жестоки полицейски репресии. През 2012 г. египтяни избраха за президент Мохамед Мурси, ислямист, чиято програма срещна ожесточена съпротива от страна на протестиращите, проправяйки пътя за преврат през 2013 г. от неговия министър на отбраната. Пенсионираният генерал Абдел Фатах ал Сиси все още е на власт в Египет и някои го смятат за по-авторитарен от Мубарак. В Бахрейн, единствената монархия в Персийския залив, която преживя масови протести, въстанието беше брутално потушено. И то с помощта на саудитския режим, който предотврати вълненията в страната с масивни субсидии за населението. Протестиращите в опустошената гражданска война в Алжир не оживяха. А гласовете на тези в Мароко бяха заглушени от козметични реформи и съдебни репресии.

Либия и Сирия - където надеждата умря последна

[caption id="attachment_652966" align="aligncenter" width="300"]Арабската пролет, която промени всичко сн. Pixabay Арабската пролет, която промени всичко сн. Pixabay[/caption] Либийските революционери се разделиха на паравоенни формирования, които разделиха страната, а в Йемен избухва сектантска война. Но Арабската пролет всъщност умря в Сирия. Стабилността на Башар Асад изглеждаше поразителна, но когато протестите започнаха през 2011 г., отне само няколко седмици, преди бившият лондонски офталмолог да се разклати сериозно. „Време е, докторе“, беше написано на стена в южния град Дари. Което предполагаше, че Асад трябва да поеме по пътя на Бен Али и Мубарак. Тийнейджърите написали табелата бяха бързо задържани. И измъчвани, предизвиквайки масови протести с искане за освобождаването им. Асад обаче не беше следващият. Той оцеля и остана на власт. С изключение на Тунис, който днес крепи една крехка демокрация, революциите в Близкия изток се провалиха по свой собствен начин. Говорейки за AFP на няколко пресечки от мястото, където започна всичко, Ашраф Ейми изглежда разочарована. Бен Али го няма, страната остава единна, но икономическата ситуация не се е подобрила. „Лозунгът на революцията беше - работа, свобода, национално достойнство. Не получихме нищо от това.“