Венци Мицов избухна!

Венци Мицов избухна!
5 (100%) 1 vote

Венци Мицов избухна с трогателен разказ в мрежата!

Музикантът и общественик Венци Мицов успя да разплаче нежната половина от потребителите в мрежата с последния си разказ от Пловдив. Написаното от него си струва да се прочете, при това не само от жени. Замислете се над думите му:

Венци Мицов

Венци Мицов с убийствен пост

„Миналата седмица се озовах в Пловдив. Обичам Пловдив. Пловдив и Търново са градове, в които има особен дух, който липсва другаде.

Няма да казвам, че на централната улица видях повече познати, отколкото виждам в София, защото ще кажете, че си измислям.

Но не това е историята, която искам да ви поднеса на старта на новата седмица.
Отидох в Пловдив, защото синът ми, както и негови съученици, заедно с една фондация – „Консонанс“ – се включиха в благотворителен концерт, посветен на нуждите и потребностите на децата със синдром на Даун.

В качеството си на баща изпълнявах своят бащински дълг – а именно да съм шофьор и публика (щото, нали, ние звезди вече бяхме, стига ни толкова, нека сега младите да поемат тая тежест от плещите ни).

Та както и да е – пристигнахме в града на тепетата, влязохме в някакво адско задръстване (такива и в София няма), после обикаляхме известно време по тесните улички около историческия музей, но най – накрая успяхме да намерим място за паркиране.

След това обичайните неща – репетиция за участниците, бързо хапване на крак преди концерта (наблизо правят едни катми – толкова са големи, че аз с моят талант да поглъщам тестени закуски успях да изям половин катма със сирене и кашкавал).
И концерта започна в 18,30, както бе обявено.

С жена ми седнахме почти най-отзад.
А концерта беше повече от як – пловдивската и софийската школа с най – доброто.
Редуваха се какви ли не изпълнения – от сложните китарни танга до Прокофиев на пиано.
И от камерни формации – две пиана и китара и флейта, до пиано и чело, както и пиано и цигулка, пиано и кларинет.

Музика от най – висока класа и нахъсани млади хора, които вече са артисти, въпреки крехката си възраст.
И в този момент едно момченце със синдром на Даун, седейки с майка си пред нас, се обърна, погледна ме и по някакъв начин си ме хареса.
Пресегна се назад и взе ръката ми.

След това я придърпа напред и държейки ме за показалеца започна да пляска с другата си ръчичка върху моята.
Погледнах смутено, но после разбрах какво е това.
И започнах да пляскам с него.
В някакъв си негов ритъм.
Не, това не беше пляскане, а възприемане на околната действителност.

Музиката продължаваше.
Соната от Прокофиев.
Хумореска и песен от Владигеров.
Прелюд и фуга от Шостакович.

А момченцето понякога спираше да пляска, но когато прибирах ръката си, то отново се обръщаше, улавяше показалецът ми и отново започваше да пляска с малката си ръчичка върху моята голяма длан.
Нищо повече.

Майка му погледна притеснено, но аз и дадох знак, че няма никакъв проблем.
„Той много обича музиката“ – каза тя.
Бях го разбрал вече.

От начина, по който, в зависимост от развитието на дадена пиеса малкия пляскаше – ту по – бързо, ту по – бавно.
И от начина, по който драматургията на отделните пиеси се сгъстяваше или разреждаше момчето реагираше с дланта си.
Без външни белези.
Без никакъв знак.
Но аз знаех, че вътре в него усещането за музика го има.

В някакъв момент моят нов приятел реши да излезе и двамата с майка му станаха и изчакаха краят на концерта навън.
На тръгване (Лазар и неговият приятел Петър свириха последни) видях момченцето и майка му.
Той вече общуваше с други хора.
Пак така – по същият начин.
Държеше ръцете им и пляскаше с неговата малка ръчичка.

Доближих го, за да се сбогувам.
Той обаче не ме позна.
Беше зает да вижда и общува с многото хора, които си тръгваха от концерта.
Тогава го погалих по главичката и му подадох ръка.
Той пое ръката ми.
И плесна няколко пъти върху нея.
И тогава аз разбрах – той ме помнеше.

Усетих го по начина, по който пое ръката ми.
Аз бях онзи, който сподели с него няколкото мига музика вътре в залата.
С това моята история завършва.
История за нещо, което не познаваме и не разбираме.

Децата със синдром на Даун.
Чисти души, които искат да ни кажат нещо.
Но ние не го разбираме.
И за това си мислим, че ние сме нормалните, а другите – не.
А истината е, че ние, с нашите паранои, предубеждения, регулации и хиляди табута сме като че ли хората, които слагат огромни каменни огради около душите си.

Аз знам какво ни трябва.
Трябва да слушаме повече сърцето и душата си.
И по – малко – смачканите си мозъчни гънки.
Пробвайте.

Отпуснете се.
Вземете нечия ръка в своята.
И пляскайте.
Пляс-пляс-пляс…
Не, не заслужаваме ръкопляскане.
Но поне можем да се опитаме да го заслужим…“, трогна хиляди с поста си Венци Мицов.

Коментари чрез Facebook

коментара

loading...

Разкрития.ком препоръчва и:

Няма коментари

Добавете коментар