Венци Мицов: Помните ли светещите детски мартенички…?! (разплака мрежата)

Гласувайте за статията

Венци Мицов трогна хиляди потребители с поста си!

Музикантът и общественик Венци Мицов трогна и дори успя да разплаче хиляди потребители в мрежата. Постът му не е обикновена честитка за Баба Марта, а носталгично завръщане в миналото:

Венци Мицов

Венци Мицов написа нещо, което хвана мнозина за гушите

„Когато бях малък, имаше едни такива мартенички с различни животинки, които бяха изработени от някаква флуоресцентна материя.

Те събираха слънчева светлина и после светеха в тъмното.
Имах светещо кученце, светещо щъркелче и не помня още какво.

Помня как стоях на светло в някоя стая, а после се затварях в банята, където, в тъмнината кученцето и щъркелчето светеха.

Това ми се струваше адски яко.
Също толкова яко ми се струваше да събера двете си ръце в нещо като голям юмрук, да духна и да издавам звук като на кукувичка.
Ку кууу кууу…

Можех да го правя дълго време.
Спомням си, че сядах на старото си пиано (“Заря”, руско, купено от мама и тате със заеми от взаимно – спомагателната каса и от роднини) и се опитвах да подражавам на звуците от природата – птички, вълци, мечки, лисици, слонове, тигри.

Всяко животно си имаше регистър, ритъм, пулсация.
По – късно това спря да ми е интересно.

Веднъж чух как Онегер е възпроизвел парен влак (Пасифик 231) и тогава разбрах, че всяко нещо може да бъде пресъздадено, стига да умееш да му придадеш смисъл и форма.
Защо се сещам за това на 1 март?

Защото си спомням как някога, когато бях малък, умеех да се радвам на света по детски.
И виждах всичко с очите на невинността.
Днес нищо не ми е особено интересно.
Светът е сив, отчайващо тъп и бездарен.
Хората са не хора, а чужди телесни проекции.

Любовта е отживелица.
Честността – недостатък.
Приятелството – литературна измислица.
Скромността е порок, самопожертвователността – психическо заболяване.

Днес светът е толкова презадоволен материално и ментално, че всяко нещо, което се появява не е ново, а добре забравено старо.
Новият свят ме плаши.
Плаши ме това, че сме готови да канонизираме толерантноста.
Но сме готови да убием другомислещите, защото браним същата толерантност с насилие.

Толкова можем.
И преди сме убивали от любов.
Откъде започнах и докъде стигнах.
Иска ми се да намеря старите си мартенички.

Да ги закича пак на ревера си.
И да загася лампата, за да видя как щъркелчето и кученцето светят в тъмнината.
Иска ми се да видя светлинка в тъмното.
Но не я виждам.

Виждам старото пиано в стаята на Лазар.
Но не смея да го докосна.
Ръцете ми не са чисти.
И душата ми – също.

Остарявам.
И губя сетивата си едно по едно.
Честита ви баба марта, скъпи мои несретници!
Пийте по едно питие!
Светлината може и да я няма вече.
Но тъмнината, която е обзела душите ни все някога ще си тръгне.
Идва пролет.

А с пролетта идва и надеждата…
Или поне идва метрото в квартал Надежда…
Обичам ви и ви прегръщам“, разтърси мрежата с поста си Венци Мицов.

Коментари чрез Facebook

коментара

loading...

Разкрития.ком препоръчва и:

Няма коментари

Добавете коментар