Балканската война изправя брат срещу брата

Балканската война или, по-точно, Първата балканска война, е военен конфликт между Османската империя, от една страна, и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора, от друга, продължил от 26 септември (9 октомври по нов стил) 1912 до 17 (30) май 1913 г. Победата на съюзниците слага край на близо петвековното османско господство на Балканския полуостров. Османската империя губи всичките си балкански владения, с изключение на тясна ивица територия по северния бряг на Мраморно море. Скоро след Лондонския мирен договор е създадена независима албанска държава, а Косово е включено трайно в пределите на Сърбия. Споровете за подялбата на Македония водят до разрив в Балканския съюз и Втората балканска война, която избухва само месец след приключването на Първата.

Причини за войната :

1 . военно-политическото отслабване на Османската империя

2.  потискането на християните в нейните европейски провинции

3.  неуспехът на борбата на населението на Македония и Одринско за автономия

4. противоречията между големите европейски държави (т. нар. „Велики сили“), които не успяват да наложат реформи на режима в двете области

5. съюзът между балканските християнски държави в стремежа им за национално обединение териториално уголемяване за сметка на Османската империя

През лятото ако посетите местността „Комаров камък“ над едно селце в Средните Родопи, ще разберете много за нашата история . Тук няма постоянни жители, но селището не е отписано от картата на България, на „Комаров камък“ е пукнала първата пушка през легендарната Балканска война от 1912-1913 г. На изток по билото е минавала границата между България и Турция. Тук е така нареченият във военните архиви „Тъмръшки клин“, който се е намирал само на двайсет километра от Перущица и на още толкова до Пловдив. Това е мястото, откъдето турските войски са могли да нанесат светкавичен удар и в ръцете им да попадне градът на тепетата. Защитата е била поверена на 21-ви Средногорски полк, командван от полковник Владимир Серафимов. Заповедта за войната е получена малко след полунощ. Турците били на позиции само на стотина метра от българите. Сред тях бил Смаил Чакмаков, българомохамеданин от близкото село Осиково. Сред нашите пък бил Слави Гашаров от Перущица. Двамата насочили пушките един срещу друг. До войната те не се познавали, макар че Смаил ходил по беритба на грозде в Перущица и пил от хубавото маврудово вино. В 6,30 часа заранта на 5 октомври български патрул попада на засада започва престрелка, огънят тръгва по цялата гранична линия. Това е началото на войната. Мястото е под връх Модър. Слави Гашаров, когото лично познавах, ми разказваше, че са се вдигнали в атака в 8,30 часа. Смаил Чакмаков, когото също познавах и разпитвах, е стоял в окопа на местността „Варницата“ срещу българите. До него е бил турският офицер  младо 20-годишно момче. Смаил не знаел турски, научил само командите. Като се вдигнали българите с „Напред на нож!“, Смаил стрелял от окопа. Нашите вървели сред ожънатите овесени ниви изправени и горди. „Така си вървяха, казваше Смаил, бяха лесни за нашите куршуми, вървяха на смърт… Но те ни уплашиха, пръв побягна нашето офицерче, дим да го няма. Ние стреляхме и много българи паднаха сред овеса. Но те все викаха „Ура!“ и наближаваха. Тогава ние оставихме окопите и побег-нахме.“ Сред първите загинали са 11 души перущинци. Слави Гашаров е ранен. В същия първи бой ранили в корема и моя дядо. Баба ми разказваше как го докарали върху едно муле и го настанили в полевата болница. Сетне го откарали в Пловдив и го спасили. Слави Гашаров беше над 90-годишен, когато го записах на магнетофона: „Войната беше обявена рано сутринта, слънцето таман се беше подало и дойде ротният капитан Гюмюшев. Бях в 7-ма рота с командир поручик Милушев от нашето село. Цялата рота беше от перущинци  нарочно, за да се бием на най-опасното място. Ротният дойде и каза веднага да настъпим в атака. Милушев му възрази, каза да почакаме и вечерта по тъмното да ги изловим живи. Ротният обаче повтори заповедта и ние се вдигнахме на нож. Ротата даде 22 жертви и 85 ранени. И мене ме удариха, превързаха ме на място. Сетне пеш слязохме в Перущица. Преди нас, преди да тръгнем за фронта, моят баща Тодю и други старци се събрали и отишли като опълченци първи да се бият с турците. Много от тях бяха участвали във въстанието през 1876 г. и сега първи тръгнали… Ние пристигнахме вечерта, а те вече там  кой с пушка, кой с брадва, с пищов, със сабя. Даваха ни кураж и съвети как да се бием. Там срещнах и моя баща. Прегърнахме се…“ Смаил Чакмаков живя в гр. Кричим до дълбока старост. Един ден го намерих близо до паметника на загиналите във войните за обединението на България. Заприказвахме се за битката при „Комаров камък“. Каза ми, че стояли на позиция докъм 4 часа на 5 октомври. Българските войници настъпвали от всички страни. Сред турците нямало съгласие. Някои, сред които и Смаил, насила били докарани от съседните помашки села. Българи мохамедани да се бият с българи християни! „Вярно е, каза ми Смаил, стреляхме, но като видяхме, че нашият офицер пръв захвърли оръжието си, хвърлихме пушките и всеки дето види… Аз се върнах в нашето село Осиково. Осиковци не са палили и клали Перущица във въстанието и нямаше страх.“ Попитах го дали като е стрелял, тъкмо той не е ранил Слави Гашаров и ще поиска ли прошка от живия още в Перущица войник. Смаил се насълзи. „Дето го срещна, каза, ще го моля за прошка! Ще моля и Аллах да ми прости! Насила бяхме изкарани да се бием брат срещу брата българи!“