България гони най-ярките си таланти

Едно от най-големите имена в българската скулптура – Любомир Далчев, брат на поета Атанас Далчев, е принуден да емигрира на 77-годишна възраст.
До 1933-та художникът, завършил скулптура в Рим и пластична анатомия в Париж, рисува живопис. След 1933 г. се отдава на скулптурата, работи малка и монументална пластика.
Декоративни пластики на Далчев красят фасадите на БНБ, Софийския университет, той е автор на фигуралните композиции в Съдебната палата в Русе, негови са „Самуиловите войници“ в градинката зад Централния военен клуб, паметникът на Коперник във Варна, скулптурата на Орфей на Златни пясъци, паметникът на Йовков в Добрич и др.

След 1944 г. обаче художникът е подложен на огромен идеологически натиск. Не са рядкост опити изкуството му да бъде заклеймено като буржоазно. Налагат постоянен контрол над работата му, ограничават творческите му търсения. Далчев е включен в колектив, който трябва да създаде композицията „Октомври“, но не му разрешават да го проектира, а задачата му е да изпълни монумента по рисунка на Борис Ангелушев. Скулптурната група измъчени хора, устемили се напред, обаче не е одобрена – комисията маха фигурата на матроса и слага на нейно място комисар, настояват износените дрехи и обувки да бъдат направени да изглеждат като нови, дори мерят бюста на женската фигура.

Но това не е всичко. Две монографии за твореца, готови за печат, така и не виждат бял свят. Филм, съдържащ кадър с Далчевия „Бунт“, е спрян, подписват някои негови творби с други имена. Творецът, чиито скулптури са притежание на Ермитажа, отказва да стане член на партията и така настройва срещу себе си „правоверните комунисти“. Отмъщават си, като му лепват етикета „упадъчен творец“. Не включват работите му в общи изложби. Назначават го в управата на Съюза на художниците, но режат достъпа му до всякаква информация. Далчев научава какво прави неговият отдел от вестниците! Самолюбивият и горд ваятел се отказва от заплатата си в съюза, казва, че го третират като саксия за показ. Постоянният надзор, маскиран като загриженост, тормози твореца.

През септември 1979-а Далчев и съпругата му – също скулптор, заедно със сина си са във Виена за откриване на изложба. Ден по-късно артистичното семейство стига с кола до Париж, а оттам лети за САЩ. Ваятелят – вече близо 80-годишен, не знае чужд език, не носи дори зимни дрехи със себе си и не разчита на никакви контакти отвъд океана, но избира да промени живота си, станал непоносим в страната на социалистическия реализъм.
Тук незабавно изкъртват името му от неговите произведения, тиражират очернящи го слухове, три пъти правят опит да го ликвидират. С тази задача се ангажира шефът на лагерите Мирчо Спасов, но се проваля.

Първите десет години отвъд океана Далчеви живеят в Кливланд, Охайо, след това се местят в Съни Вали, Сан Франциско. Тук Далчев продължава да твори малка пластика и живопис, написва и мемоарите си.
Идва промяната от 1989-а. Сега пък се опитват да изкарат Далчев представител на соцреализма, който го прогонва от родината. Скулпторът иска да нанесе промени в Братската могила в Пловдив, като премахне елементи, задължителни тогава. Никой тук не уважава желанието му.

Като емигран Любомир Далчев създава внушителния образ на Дженюариъс Макгахан, човека, формирал световното обществено мнение след Априлското въстание. Нищо за тази работа не е споменато в българската преса. Жителите на Ню Лексингтън, Охайо, обаче честват годишнините на Макгахан пред паметника на журналиста, изработен от българина.
Любомир Далчев умира на 10 юли 2002 г., няколко месеца преди да навърши един век живот. Прахът му почива в Кристалната катедрала в Гардън Гроув, Калифорния. Светът притежава това, което България е прогонила…

Анна Раева