Дом „Отчаяние” или как някои приюти бавно убиват

Някои сиропиталища съсипват развитието на децата малко по малко, други са истински домове на смъртта. Как се случва това? Невежеството убива, сигурно знаете… А когато то е примесено и с безхаберие за съдбата на сирачетата, за тях вече няма надежда. Както в чужбина, така у нас хората бяха потресени от ужасяващите кадри на Кейт Блюит от BBC за децата от дома в Могилино. Тогава видеото не изглеждаше реално – подобен кошмар не може да се е случил у нас! Дори храната им е била на най-долно ниво: едно бурканче кисело мляко за всички заедно, не – за всяко по едно. Не е учудващо, че и досега това си им остава най-любимата храна, толкова са привикнали към нея и когато вече са в по-добри условия, се радват на личната си попарка с млекце. Но постепенно нещата се проясняват и излиза, че има приюти, където детската смърт е ежедневие.

Дете със Синдрома на Даун

Но да започнем от по-малкото зло, макар и да е пагубно за душевното здраве на българските сираци. Някакви си „експерти” набутват на едно място здрави дечица и умствено изостанали. Оправданието им би било, че кретенясалите малолетни ще се развият много по-бързо и ефективно покрай нормални свои връстници. Грешката в тази теория обаче е свързана с обратния й ефект: как това ще се отрази на дечицата без психични разстройства. Много ясно как – и техните мозъци постепенно ще зациклят и закърнеят в подобна неблагоприятна среда! Станало е всеобща практика в страната да се отглеждат в домове психично болни малолетни (и непълнолетни) и социално занемарени. Самите лекари бъркат в диагнозите си и по този начин обричат здравите деца на малоумие: и нищо да ти няма само от обкръжението си можеш да изперкаш.

Те ще пораснат и гледката вече няма да е толкова невинна

Още по-интересно е обяснението на сбирането на момичета и момчета под един покрив или даже в една стая – да не се развивала педерастията. Това ли им е най-големият проблем на докторите? Не им ли стига до горния етаж, че такива полови зрели увредени деца могат да създадат поколение? А за потомството на хора с увреждания е почти невъзможно да се появи нормално развито на бял свят. Да не говорим и че така само ще се увеличи броят на деца без родителска грижа, защото младите недъгави „родители” (дори и да са здрави, а не психо болни) няма да са способни да осигурят на мъничето абсолютно нищо!

Неприятен факт е, че в някои сиропиталища, приютили изостанали дечица, се използват забранени лекарства. Медикаментите се инжектират на малките, за да са кротки. Вероятно обитателите на подобни домове се разхождат цял ден замаяни, незнаейки на кой свят са (не че и преди са знаели) или пък лежат в ембрионална поза на леглото си, може и да седят на столче и да се клатушкат напред-назад. Възпитателите им трябва да са доволни – няма да им вряскат и да им развалят рахатлъка.

Само децата си знаят как им е в дома в село Крушари

Приютът в село Крушари (до Добрич) е типичен пример за тежките последствия от нехайно отношение. За 3 години (2006-2009) там са починали не 1 или 2, а цели 26 деца (последното всъщност е било на 16 март 2010)! Никак не е малко – почти по 9 на година; истински рекордьори. Само 16 от смъртните случаи се разглеждат в прокуратурата и то през пръсти, естествено… Връщайки се назад обаче е твърде обяснимо защо са се споминали децата. В самият дом нещо не е наред – наскоро е имало 2 епидемии на дизентерия там (октомври 2007 и август 2008). Подобни случки не говорят ласкаво за хигиената в приюта, както и за цялостната грижа на персонала. Липсата на подкожна мазнина при почти всяко от починалите гарантира, че е умряло от недохранване. А директорката, която се е задърпала щом й предложили аутопсия на едно от децата, се издава със самото си поведение и тъпото оправдание да не го мъчат след смъртта му. Много удобно се измъква – като не иска да ги мъчи, защо докато са били живи, не са се притеснявали толкова за тях. Като причина за смъртта най-често се записвало сърдечна, а само едно е пращано в болница за лечение. Храна и дрехи има – всичко има, стига служителите да го дадат на детето, а не да си прибират облагите, а то – нека мре, нали не е тяхна рожба.

Накрая, нека не ставам несправедлива, качествено обслужване в детските домове съществува. То не е само мит за България, дори съм присъствала в русенски дом, където всичко се дава на тепсия на малките. Там бяха засипани с дарения, но самите деца не могат да ги оценят, защото не осъзнават нищо от околния свят. Най-жалката картинка, най-тъжният, безинтересен, безсмислен и ужасяващ живот е на бавно развиващите се, за които даже се знае, че нямат шанс за нещо по-добро. Гледачите им не си правят илюзии, че малките ще се оправят – само могат да дръпнат и по-назад. Живеят си като царе, къпят ги по няколко пъти на ден, защото се напишкват и наакват, хранят ги, защото не могат сами, обличат ги, понеже и за това нямат сили – като едни бебета. А доста от тях са почти пълнолетни, приличащи по фигура на 7-8-годишни. Тези на 10-тина година изглеждат пък съвсем като пеленачета. А са такива изстрадали душици! Да се грижат за теб толкова прилежно и внимателно, а ти да си постоянно в някаква душевна безтегловност – дори да не можеш да говориш и единственият ти звук да бъде стенания и ръмжене! Тръпки да те побият при подобна гледка, нали?